Преди доста години започнах стаж в психиатрична клиника като млад клиничен психолог и психотерапевт.

Притеснена от първия си работен ден, се колебая какво да облека. Накрая се спирам на нещо консервативно и както се оказва, абсолютно неподходящо за ситуацията. С консервативния си костюм заприличвам на нещо средно между служителка в ритуална зала и учителка от интернат, но най се гордея с полата тип молив (за нея по-късно).

Пристигам рано, налага се да почакам пред клиниката. За повече самочувствие и за да си придам небрежен вид, запалвам цигара. Сега вече знам, че пушенето на входа на болницата те превръща директно в пациент за минаващите лекари и хора от персонала, но тогава се чудех защо се правят, че не ме забелязват.

Най-накрая към мен се приближава възрастна жена, която  се провиква „А, здравейте, вие на летището ли работите? (никога не комбинирайте синъо шалче с бяла риза и пола тип молив), и без да дочака отговор, започва да споделя с всеки, който минава, че съм стюардеса. Започвам да се чувствам все по-неудобно, най-накрая виждам шефката на отделението, която намръщено ми изсъсква: „Тръгвай след мен, какво правиш тук?“ 

Влизаме в студения и мрачен кабинет и без да ми предложи кафе и кифличка, както очаквах, мрачно промърморва: „Такааа, днес трябва да водим групова психотерапия в женското отделение, но мен ме чакат за едно изследване и ще трябва да я водиш сама.” Усмихвам се, убедена, че това е шега, но тя не го прави. Вика по някакъв вътрешен телефон една още по-сърдита от нея сестра, която ме повежда по коридора към отделението.

Сърцето ми ще изскочи, главата ми се върти от цигарите на гладно и липсата на кафе и кифличка. Вкарва ме в някаква стая, в която в кръг са насядали жени. За мен стол няма, придърпвам един продънен фотьойл, но когато сядам в него, се оказвам с две глави по-ниска от останалите и се чувствам още по-нелепо.

Почти не си спомням какво се случи в тази моя първа злополучна група. Помня, че една жена се смееше, помня също, че  се борех да затворя прозореца, по която друга искаше да се покатери, а трета да скочи, но прозорците в психиатрията са без дръжки, а на мен като нова дръжка не бяха връчили. Накрая в стаята радостно влетя жената от сутринта и с широка усмивка обяви: „Ето къде сте била, ами госпожицата работи на летището, тя ще ни донесе кафето днес”. Напрежението в групата спадна, вече бях вътрешна, така да се каже.

Най-после се върна сестрата, за да ме изпрати мълчаливо и намусено до вратата, от която, разбира се, нямах ключ. Шефката не се виждаше никъде, а аз бях напълно изтощена и реших да се прибера с такси.  С устрем се насочих към седалката на колата и рязко вдигнах единия си крак, чу се неприятен звук и усетих, че полата ми вече не е точно тип молив. Пред блока опитах със сакото да закрия щетите и да спася последните остатъци от гордостта си и точно тогава най-голямата клюкарка ме вижда - рошава, пребледняла, с потни петна по ризата и скъсана пола, и ме пита със съчувствие: „ Милата, къде си била?”.

- В психиатрията - казах.

И оттогава съседите не влизат с мен в асансъора.

                                                                                                   Вероника ИВАНОВА

__________________________ 
Конкурсът продължава! Очакваме Вашите разкази, фейлетони, стихове, карикатури, на starshel.priateli@gmail.com

Условията за участие можете да намерите на сайта на вестник „Стършел“ - 

https://starshel.bg/10844/nov-konkurs/