От днес започваме да публикуваме разказите и фейлетоните, изпратени от вас за конкурса.
Една молба - нека не са по-дълги от страничка и половина, за да можем да ги публикуваме и във вестника!
Успех!
Стършелите
***********************************************************************************************************
Родопски инфлуенсъри
Айше от село Лисиците
Айше влезе в живота ми с една торба от Лидл, черна спортна раница и дълга тънка цигара в устата. Тя не влезе всъщност, а изскочи рязко от една каменна постройка, за която точно се чудех какво е това странно нещо насред гората между Лисиците и Широко поле. Оказа се, че е спирката на влака и не точно Айше ми влезе в живота, а аз се натресох в нейния с добри намерения.
Отидох в село Лисиците, защото чух, че е село на доизживяване, без магазин, аптека и течаща вода. С няколко останали старци, които освен по клатещ се въжен с мост или с лодка по язовира няма как да стигнат до аптека, магазин или да си вземат пенсията. Зима е, студено е, ще вали сняг, затова купих бутилка оцет, пакет леща, един ориз и едни макарони и ги закарах дотам със Субаруто, за да ги дам на някой местен. Айше много се зарадва – „Ами то не може само месо да се яде, много ти благодаря!“, каза тя на перфектен български.
Пушихме по цигара в спирката на влака, който минава само веднъж на ден. Зарязала мъжа си преди години, защото много пиел. Казах й, че и аз бая си пийвам и тя ама най-искрено и без укор и наставническо акълодаване ми вика – „Бе недей бе, не е хубаво“. Ако ти се счупи нещо по колата, иди при сина ми, срещу КАТ в Кърджали му е сервиза – ще ти я оправи. С тая корона значи внука си, на дъщеря ми в Германия детето, не мога да видя, само по интернет, ма не е същото. Само 17 човека останахме в селото, всичко си имаме. Само тока трябва да ходя да плащам в Широко поле, ма ми писна, да ти кажа, тоя, дето взима парите като ида и все го няма, ми писна ми да се разкарвам, работа си имам, 10 крави гледам.
Само се оплака, че днес няма много туристи, защото торбата от Лидл и черната раница бяха пълни с чай и чубрица, които продава събота и неделя. Преди да се пенсионира е продавала риба в Кърджали, ама не в магазина, а само на „наши хора“. Каза ми да не ходя до селото по моста, защото е много страшно и то така като си сама и да не вземеш да се загубиш.
Отидох пък. Беше много страшно, много се клатеше и много духаше, а водата под мен изглеждаше много студена. В Лисиците видях къщи, в които си личеше, че навремето е кипял живот на 300 човека, сграда на бивше училище и една много хубава каменна сграда, която се разпада. Един човек си беше запалил печката, беше си направил зимнина и си беше пуснал музичка. Един дядо, бивш бедежеец ми позволи да погаля магарето му Пенчо и то пък взе, че ме ухапа.
На връщане на моста двама рибари даже не ми се разсърдиха, че им разбутах въдиците, без да искам, щото можело и на късмет да е.
Айше още беше на спирката, никой не беше минал оттогава. Много се учуди как не ме е страх. Разказа ми за моста и за предишния мост: „Преди 15 или 16 години май беше с бившия ми мъж сме се натоварили, ти казвам, ама много. Нова година да празнуваме – ама то торти, банани, портокали и така през моста се прибрахме. И на другия ден идва една жена от селото и вика – абе моста го няма. Викам – бе как го няма бе?! Ми няма го бе, паднал! Ма как паднал?! Ми е тъй – паднал! Викам си, добре че напазарувахме вчера. И дойде кмета на Широко поле и вика – ще ви дадем къщи там да се местите, че как иначе, ма аз да не съм луда да си оставя кравите тука, дрън-дрън. И тогава направиха новия мост“
Ма с такъв непукизъм ми го каза, че аз изпаднах в истеричен смях и Айше и тя така. Пушихме по цигара, тя ми подари един чай за кашлица, каза ми пак да дойда и си отиде вкъщи да си запали печката, щото междувременно заваля последният априлски сняг.
Мая ИВАНОВА
