Казваш, че като гледаш да пия шеста кола, ти настръхвали космите. Аз за подсладена вода я имам. Ей сега като стане три и ми се налее темето с олово, заспивам на масата. Спя си на обяд и толкоз. И в съня даже имам рекорд. Беше преди колко ли години, почивах на море. Моето обаче не бе почивка, а скитничество. Но не бях като другите. Милицията вместо да ме връща обратно, ме сочеше за пример. То е, защото като свърша парите, почвах работа на някоя строяща се вила. „Вижте го – викаше кварталният – и той е закъсал като вас, но си работи човекът и надницата си всяка вечер хвърля на бара.”

Та така се случи... Свършвам, значи, парите и почвам на един строеж. Там се излива бетон.  И докато от зор очите ми изскачат, все си мисля – довечера едно голямо наспиване. Да, ама по пътя към квартирата – ресторант. Там свири една музика, свири, сърцето ми се обръща. Няма да стоя, викам, пия питие и… чупка. В ресторанта обаче дами няма, само мъжкари. Вярваш ли? Факт.

Смяната полякини закъснява седмица. Но по едно време гледам – задават се девет дами. Сто погледа в тях. На сто играджии, печени. Те - само девет. Оркестърът свири. За дансинг никой не става. Че как да стане, часът шест, кога е имало дансинг в шест… До осем цели два часа. Два часа ли, викам!  Сега или никога – животът е риск, времето удоволствие, младостта – един път. Тая вечер – дансингът в ресторанта – в шест. Факт. Веднага след мен пичовете вдигнаха другите осем. А пък моята – охоо – слаб ми е речникът… Да ти кажа само името є – знаеш ли как є пасваше? Ева. Първата – на Първия. От тогава ми е прякорът – Принца. Неотразимия. И Ева Божествената. Какво да ти разправям. Как с нея мина – друг път. Та, лягам в два. По едно време чувствам – сънят не върви. Гледам часовника – шест. И си викам – рано е, но и тъй не ме свърта, да  ида на фурната, изкарват сега топъл хляб. Минавам край ресторанта. Гледам там – оркестърът се настройва. Бря, в шест сутринта! И ми заскача един бръмбар в главата. Ама кого да питам…  А около ресторанта – приятели и познати, колкото чадърите на плажа. Търся аз най-сериозния, дето уж няма да седне да се подбива. Хващам Митко – градски ми е – викам му, – да гее, сега сутрин ли е или вечер?” И той ми казва. Та, смятай колко ми е рекордът – от два в полунощ до шест вечерта. Факт. А това пиянде Митко, да знаеш, никакъв градски не ми е вече. Да вземе той после наляво-надясно да разправя... А как тръгна с Ева ли? Тежкарка, изстиска ме като лимон, обърна ми джобовете. Денем ям бисквити и домати, в ресторанта вечер да съм на ниво. Зимата нямах пари за палто, топлеха ме спомените. 

Ти какво, броиш ми чашите? Нали ти казвам, тая кола менте хич не ми действа!

Заспивам и сънувам тях – морските сирени, гларуси, нимфи, русалки – Ева, Ика, Здена, Бланка…

Сънищата на един морски вълк.

А гоня седемдесетте.

Какво друго ми остава…

Атанас Славчев