Първи ден – отвлякоха ме пирати. Честно ви казвам, ей така, както си седях под една сянка, и се оказах в трюма на пиратски кораб, с кърпа на очите и с вързани ръце.

Трети ден – на кораба има много мъже и много ром. Ех, казах си, и аз един път да извадя късмет. Четвърти ден – седим с пиратите на маса, пием ром и плющим карти. Те са очаровани от мен, никога не били срещали толкова знаеща жена, всякакви били виждали – красиви, грозни, ниски, високи, глупави и не толкова, но знаеща – никога. Не им казах, че 12 години работа в библиотека могат да превърнат и най-красивата жена в… знаеща.

Пети ден – пием ром и пеем „Йохохо“. По стара традиция това йохохо в малките часове на нощта преминава в „Ихуху“. Научих пиратите на две хора и една ръченица. Голяма веселба пада. На шестата нощ капитанът дотърча разгневен и се развика, че с такова тропане и думкане ще продъним „това старо корито“ и категорично забрани всякакви подскоци. Пиратите малко се обидиха, нарушавали им се правата и им се ограничавали свободите. Назрява бунт.

Капитанът се е хванал за главата. Върви по палубата и пустосва целия екипаж, не знаели ли те, че жена на борда носи нещастие, ама с такива тъпаци можеш ли се разбра.

Накрая ми писна, отидох при него и му казах – стига си бучал, ще оправим работата. Ти само гледай. И ето, застанах на мостика, разперих ръце и запях – „Ветровееее“, пиратите изпаднаха в транс, взеха да се поклащат в такт и да си кривят главите по посока на вятъра – да им се веели косите един вид. Пях два часа, на третия реших, че е време да сменя репертоара. И започнах – „Горчиво винооо…“ Започнахме да се потим. Палубата взе да се пълни с вода. Капитанът пак дотърча, скубеше си косите и въртеше очи към небето. Каза ни веднага да спрем, че корабът много натежал и сме слезли под ватерлинията.

Ама и този капитан – голяма паника!

Провизиите привършват, налага се да акостираме на някое пристанище и да плячкосваме. Капитанът зададе курс към Кан. Моряците доволно потриват ръце. Кой да предположи, че щурманът се е снабдил с фалшива диплома по интернет и хал хабер си няма от посоки, компаси, пергели, подводни течения и рецепти за миди пане. Вместо към Кан бил насочил кораба към… Китен.

Е, сега вече стана тя, каквато стана – моряците подивяха, надяваха се да плячкосат Кан, а то някакъв си Китен, дето не го били и чували! Капитанът се заключи в каютата си и ми каза аз да се оправям, нали съм била много умна, ха сега да ме видел, лесно ли се управлява кораб и човешки ресурс от пирати.

Аз, разбира се, не се уплаших. Та аз не се уплаших от бригадата за картофи в Куртово през 86-а година, та от някакви си космати, потни и сурови мъже ли?

Започнах – господа, Китен се намира в малка България. Малка, малка, ама има повече за плячкосване от Кан и от цялата Канска околия. Това първо. Второ – вие красиви жени виждали ли сте, може и да сте виждали, ама толкова красиви, колкото в Китен, не сте виждали. Видях, че ги заинтригувах, и смело продължих – там се прави и най-вкусният еликсир на земята, болен на крак изправя, шкембе чорба му казват. А пък каква цаца и ракия има там, такова нещо в Кан няма да намерите!

Мъжете заръкопляскаха, запяха с пълно гърло – „Йохохо, ракия и шкембе“ – и ме понесоха на ръце. Ура! Отиваме да плячкосваме! Право напред, курс към Китен!

                                                 Елисавета Данчева