Господин Господинов спря колата на най-близката стоянка и  зачака първия си клиент.       Сърцето му беше се свило, смачкано от някакво неопределено чувство.

     „Боже, само да не се случи някой мой бивш ученик...“

     Представи си съвсем живо нежеланата среща.

     „А! Вие ли сте господин Господинов?!“

     Казват, че срамна работа няма...  И все пак...

     Някогашншят му ученик, от деликатност, не би си позволил, сигурно, да го запита, как така учителят му от гимназията по литература, от една такава елитна гимназия, учител с награди от министерството... е стигнал дотук – до таксито... Но пък той, със сигурност, щеше да се почуства задлъжен да отговори на незададения му въпрос - нещо за оправдание...

     „Господи, въздъхна, а защо трябва да се оправдавам, че животът ме е замачкал така?...“

     И господин Господинов измисли, за пред случайно качилия се при него бивш ученик, не някакво си оправдание, а една кратка изповед, в която той  вложи цялата си  болка от тежкия живот....

      „Е, момче... Да, пенсията, срямо други, не е чак толкова лоша, но пак - доникъде с нея: Жена – болнава. Дъщеря – разведена, с дете - и те на главата ми. Апартаментът – стар, все нещо трябва да се поправя, а всичко е толкова скъпо. Пък и - заем за изплащане...  на банката...“

     И така нататък...

     Първи в таксито му се качи млад човек  на около трийсет години.

     „Слава богу, отдъхна си бившият учител, не е от мойте момчета.“

     Но странно. Неизказаната изповед, която господин Господинов бе измислил за пред случайно качилия се при него бивш ученик, беше  заседнала в гърлото и въпреки волята му напираше да се излее и пред този непознат младеж, който нито го знаеше кой е, нито – какъв е бил.    

     Изглеждаше интелигентен на вид, сигурно щеше да го разбере. И започна:

     „Аз, млади господине, бях учител. По литература. Е, да, пенсията срямо други не е чак толкова лоша, но пак - доникъде с нея: Жена – болнава. Дъщеря – разведена, с дете - и те на главата ми. Апартаментът – стар, все нещо трябва да се поправя, а всичко е толкова скъпо. Пък и заем - за изплащане... на банката...“

     От задната седалка нямаше никакъв признак на съчуствие. Погледа в огледалцето за обратно виждане – младежът  седеше със затворени очи, сложил огромни слушалки на ушите си  и откъснал се изцяло от заобикалящия го свят, поклащаше леко главата си нагоре и надолу.

     Господин Господинов млъкна разочоровано и не продължи.

     Втора, от Халите, в таксито нахлу едра жена, на средна възраст, окичена с разни пакети и торбички. Тя се отпусна тежко на задната седалка и въздъхна облекчено.

     Неизказаната изповед, която господин Господинов бе измислил за пред случайно качилия се при него бивш ученик, останала неизказана и пред предишния клиент, беше  все така заседнала в гърлото и въпреки волята му напираше още по-силно да се излее и пред тази непозната жена, която нито го знаеше кой е, нито – какъв е бил.      

     Господин Господинов почувства надеждата, че тя, жена е, ще го изслуша – жените са по-състрадатени. И подхвана:

     „Аз, госпожо, бях учител. По литература. Е, да, пенсията срямо други не е чак толкова лоша, но пак - доникъде с нея: Жена – болнава. Дъщеря – разведена, с дете - и те на главата ми. Апартаментът – стар, все нещо трябва да се поправя, а всичко е толкова скъпо. Пък и - заем за изплащане...  на банката...“

     Никакъв звук на състрадание – учителят погледна в огледалото. Тя набираше някакъв номер по телефона си. След миг се чу едно дрезгаво и гърлено: „ Алооо...“

    И се започна: „ Алооо, мами, яденето ти е във фурната. В хладилника съм ти оставила десерт. Или... си хапни от плодовете – фруктиерата е на масата в хола... Алооо, муцка, къде ще си пийнем кафенцето? Да идем днеска при Галето, а? ... Алооо, Петко бе, какво направи по оня - нашия въпрос ...“

    Нямаше никакви изгледи господин Господинов да продължи думата си и той се усмихна с безнадежна, иронична усмивка.

    Третият клиент взе от старото кино „Изток“. Беше  сухо, слабо старче, на гърба си носеше доста повече години  от неговите. То отвори вратата на колата и каза нерешително:

     - За Го-рубляне съм. Само че... да ка-караш докато навъртиш два лева и... да ме оставиш... докъдето сме стигнали, а?

     Старият учител помисли и му махна с ръка да се качва.    

     Неизказаната изповед, която господин Господинов бе измислил за пред случайно качилия се при него бивш ученик, останала неизказана и пред първия му клиент и пред жената с пакетите, сякаш беше вече набъбнала в гърлото и въпреки волята му напираше неудържимо да се излее и пред този непознат старец, който нито го знаеше кой е, нито – какъв е бил. А и беше несретна душа, която със сигурност щеше да го изслуша. И повиши глас:    

      „Аз, господине, бях учител. По литература. Е, да, пенсията срямо други не е чак толкова лоша, но пак доникъде с нея: Жена – болнава. Дъщеря – разведена, с дете - и те на главата ми. Апартаментът – стар, все нещо трябва да се поправя, а всичко е толкова скъпо. Пък и - заем за изплащане...  на банката...“

    Нито звук.

    Погледна пак в огледалцето за обратно виждане – старчето се беше превило на две и нещо... триеше. Да, да... триеше на колене, със стотинка, билетче от лотарията. Като свърши с триенето му, извади от джоба си второ, после – трето. Триеше, триеше.Така се беше вторачило в очакваната спасителната печалба, че беше забравило даже къде е. Накрая се отпусна назад отчаяно. Ето защо пари за целия курс на таксито не бяха му останали...

     Ех, въздъхна учителят и се отказа да го занимава със своята история. Съжали го и го закара до адреса му.

     После потърси нова стоянка. Дълго време не се появи никакъв клиент. Господин Господинов излезе от колата и се подпря в очакване на нея, скръстил ръце. Изведнъж старият учител си спомни за файтонджията Йона Потапов. За този тъжен герой на Чехов, който се опитваше да изплаче мъката си пред някой от свойте пътници, но никой не искаше да я чуе. О, колко много господин Господинов обичаше този разказ и как вдъхновено преподаваше на учениците си урока за него.

     Сега той се почувства, почувства се съвсем като един Йона – сто и... колко там... години по-късно... Само че файтонджията си имаше, макар и само едно - но живо конче , една жива душица, която ако не можеше да го разбере, поне можеше да го изслуша как най-накрая изплаква мъката си пред нея. А неговите сто бездушни коня под капака на колата – не можеха даже и да го чуят, та камо ли и да го разберат...

                                                                                      Христо ДЖЕЛЕБОВ