Има едни птици, които много приличат на гарвани, но не са. Имат същите изпитателни очи като на черните дяволи, но понеже не са толкова красиви като тях, хората според мен не им обръщат толкова внимание, или поне не пишат поезия за тях. Аз им казвам чавки, но най-вероятно не се наричат така.
От тези чавки има много и навсякъде. Те се появяват, когато човек най- малко ги очаква - да речем, докато си простира прането навън, за да завали само няколко часа по-късно. Та, човек си закача чисто новата изпрана маска и изведнъж ги вижда тия птици. Не знае кога са дошли - този момент винаги убягва - и те стоят като големи, тъмни и рошави кокошки по клоните на дърветата (на жиците чавките не кацат не само по естетически причини, но и поради технически такива като тегло и размер).
Гледат човека и изглежда така, сякаш след втората минута вече са си изградили мнение за простиращия. На третата атмосферата става неудобна, заради зоркия им поглед, и хората са принудени или да действат по-експедитивно, или да зарежат мокрите дрехи, пък то така или иначе ще вали.
Друго място на което тези птици се срещат са парковете и градинките. Аз ги виждам основно там, в парка, и основно през зимата, защото тогава се открояват по-особено. Минавам през парка всяка сутрин по път за магазина. Видях ги и миналия ден.
Вървя и усещам присъствие. Оглеждам се наоколо, погледът ми е на нивото на хоризонта и очаквам отнякъде да изскочи някой познат. Обаче аз трябва да го видя първа този мой познат, за да мога да сменя посоката си на движение веднага и да избегна въпроси от рода на:
- Ехее, къде се губиш.
Или:
- Още ли си губиш времето с писане.
Но не виждам никого. Тогава поглеждам надолу и очите ми срещат кристалните стъкълца на чавката. Тя стои пред мен, само на метър разстояние (пак не съм я видяла откъде е дошла и стои и чака там, на средата на пътечката).
Температурата разко спада, аз съм обект на преценката й, затова заставам срещу нея и за да скрия притеснението си, пъхам ръце в джобовете. Чавката само накланя глава настрани – така, както големите кучета правят и аз, без да съзнавам, правя крачка назад и тръгвам в другата посока.
Разбира се, по път към магазина срещам задължителните стада гълъби. За разлика от чавките, гълъбите винаги са по много на едно място. Кълват се едни други, бият се, но са заедно на едно място. Това е типично за стадата.
Гълъбите яростно унищожават хляба, който им е бил хвърлен, забиват човки в мекото тяло и ядно захвърлят настрани твърдите кори. А звукът от човките им, биещи по твърдата земя отвреме-навреме, като пропуснат целта, е като тракането на клавишите на стара пишеща машина под ловките и бързи ръце на машинописка.
Минавам покрай тях, но гълъбите не ме забелязват по никакъв начин. А и ако гълъб те забежи, то е само защото държиш нещо в ръцете си и не те оставят, докато не им го дадеш. Аз не нося нищо, затова продължавам по пътя си и след малко влизам в кварталния магазин. Отправям се към заветния щанд за хляб.
Там се е събрала малка тълпа от хора, които се надпреварват кой да вземе най-мекия самун. И като казвам надпревара, нямам предвид, че стълпотворението предполага спортменство.
Нареждам се и гледам как останалите протягат ръце към питките, проверяват всяка една. Тук има много важна подробност, която не искам да пропускам.
Хората не могат да бъдат излъгани, камо ли измамени с някое лошо парче. Затова стискат, мачкат всеки замел, който им попадне, измъчват го за отговор - кой сред тях е най-достоен. Хлябът от своя страна мълчи, затова човекът, който го държи, го пуска обратно при останалите и сграбчва следващия.
И така докато не е пробван всеки един хляб. Едва тогава избор може да бъде направен.
Аз взимам който е останал накрая и тръгвам към касата. Нареждам се и там на опашка, и чакам търпеливо. През витрината виждам една чавка.
Пак тия чавки.
Птицата държи в клюна си коричка хляб - сигурно някоя останала от гълъбите - и се приближава до най-близката локва. Натапя кората и след време, когато хляба вече е омекнал, чавката го изважда. Правя крачка настрани, приближавам се към стъклото, за да видя по-добре колко прилежно птицата си избира ъгъл, за да хване парчето пак в човка, когато усещам как някой ме бута.
Сепвам и виждам, че поне трима-четирима души са ме прередили.
- Ама, извинете - опитвам аз, - мой ред беше.
Жената пред мен се обръща, без да ме вижда наистина и казва:
- Еми, така е, като блеете.
След това отново ми обръща гръб и аз се отказвам да споря. Поглеждам пак навън, за да видя как гълъбите продължават да мятат каквото са намерили наляво-надясно и да се бутат, наежени едни срещу други. Чавката ме поглежда само за секунда преди да отлети с малкото парченце хляб към гнездото си и знам, че и тя ме вижда.
Не знам дали първи на земята са били свраките, както незабравимият Радичков разказва. Но със сигурност бавно и постепенно по-скоро се превръщаме в гълъби.
Евгения Динева
