А Караманов, махмурлия, возеше нещо твърде ценно в багажника и затова бързаше. За срещата вече беше закъснял с един ден заради тежките преговори вчера. Че и поля ги снощи — нямаше как. Човешки дълг е това — да полееш всеки успех, макар и малък.

Но пати си човек понякога, особено такъв като Караманов. Сигурно шефът вече ври и кипи от ярост, че пратката закъснява. Ще се успокои шефът, ще го успокои Караманов. Само като чуе цената, ще се усмихне. Защото повече от това да му вървят бързо сделките, шефът обича и сметчица да има. И той е човек, нищо, че е шеф.

Да стигне само, да стигне, по-скоро да стигне! Ей, ама тоя отпред как пречи само!

Караманов натисна газта. Без да дава мигач, той се изнесе вляво…

***

Ех, как го дразнеше, само как го дразнеше!

Тоя тип отзад, с черния мерцедес. И лъщи, лъщи бръснатата му глава, и хвърля гневни отблясъци чифтът черни очила. Няма да го пусне! Никой днес не го е изпреварвал и този няма да го изпревари! Няма да се даде Караминев: „Той вляво — и аз вляво. Вдясно той — и аз така. А тъй! Намери си майстора!“

Караминев, шофьорът на мерцедеса отпред, бе съпруг изтормозен, почти трагична фигура беше той. Пълно съчувствие би събудил у всяко сърце, ако не се връщаше от командировка с блондинката от втори отдел.  Каква хубава командировка ги чакаше, с месеци подготвяна, с месеци чакана!… Извън страната, за да не ги срещне някой познат. За всеки случай обаче бе обяснил на жена си, че няма да е в чужбина. Когато Караминев лъжеше жена си, той я лъжеше докрай.

За зла участ обаче точно в деня след заминаването им госпожа Караминева се спъна в една плочка на връщане от пазара. И не само че доматите беше разсипала — само по себе си нещастие — ами и крака си беше счупила. И сега — поне месец на легло. Честта да я гледа се падаше, естествено, на господин Караминев.

Прекъснал командировката с блондинката от втори отдел, той се тресеше от яд и нерви зад волана.

И ту вляво кривваха двата автомобила, ту вдясно. „Тоя отзад“ — заканваше се Караминев — „няма да го пусна никога!“

***

Ех, как го дразнеше, само как го дразнеше!

Това слънце, този пек, това КПП! Ситни капчици пот избиваха по челото на митничаря Бойчев, събираха се и се стичаха на вадички. Бръснатата му глава бе скрита под фуражката, а черните очила на носа му отразяваха граничния пункт.

Шефът се беше обадил, за да спрат някакъв контрабандист. С черен мерцедес и бръсната глава. Името и номера на колата никой вече не си спомняше, а листчето с тях вятърът го отнесе през границата. Карамонев ли, Караманов ли, Караминев ли… какво значение?! Бойчев и неговите другари бяха хора на делото, а не на словото и науката. А Бойчев беше готов — дойде ли черният мерцедес, кимнат ли му с глава колегите отпред да отбие колата за специална проверка — обиск. Както иска шефът — безпощаден.

Зададоха се два мерцедеса плътно един зад друг. Сякаш се дебнеха. В последния момент вторият се изхитри, даде газ, засече първия и го изпревари. Спряха на милиметри един зад друг.

Колегата с каменно изражение поиска паспорта на шофьора в колата отпред, погледна само името, правейки се, че го чете, както винаги подхождаше към писаното слово, и насочи мерцедеса за специална проверка. После кимна на Бойчев и с чувство на изпълнен дълг лениво хвърли един поглед на документите на водача от втората кола и за разнообразие – на блондинката до него.

Миг преди това Караминев, с изстинала кръв, видял опашката пред КПП-то, бе изгубил своята предишна решителност да не пречи на тоя зад него да го изпревари.  Как щеше да обяснява на жена си — забавил се на границата, а тя дори не подозира, че е в чужбина! Тази загуба на решителност чакаше изнервеният Караманов, даде газ и се шмугна отпред. А там вече решително го чакаше Бойчев, който знаеше, че трябва да претараши първия мерцедес. Насочи го към отбивката за специална  проверка.

Обискът излезе успешен, шефът щеше да бъде доволен.

Изпреварен, но победител, другият черен мерцедес продължи напред, откъдето минаваха всички останали, и мина необезпокояван границата. В бръснатата му глава, родена по всяка вероятност от жегата, започна да се избистря мисълта, че невинаги е жизнено важно да бъдеш най-отпред на опашката, но някакво сиво рено му се изпречи отпред и започна да му лази по нервите.

И мисълта изчезна някъде по завоите, защото този отпред го дразнеше, само как го дразнеше…

Михаил КОЛЕВ